НОВИНИ

Първа част на проекта за Национален стратегически документ, разработен от Стратегическия съвет към държавния глава Румен Радев

Държавнически стратегии се създават сравнително рядко – в опасни или преломни за нацията и държавата исторически моменти, когато стандартните политически и управленски решения не работят. Ефектът от тях е голям – толкова голям, че след прилагането им се говори за „чудеса”, извършени от отделни нации и държави (германското „чудо” от 50-те години на миналия век, японското „чудо” от 60-те, корейското „чудо” от 70-те, китайското „чудо” от 90-те и др.). Въпреки своята уникалност, всички исторически „чудеса”, сътворени посредством държавнически стратегии, си приличат в едно отношение – довели са до решителен напредък там и тогава, където и когато такъв е изглеждал невъзможен.

На свой ред държавническата мисия се определя от водещите ценностни принципи на дадената нация. Държавническата стратегия отразява характерните национални особености, въплътени в националната култура и преминали изптанието на историческата съдба на нацията. На тази основа дава ясна обосновка както на основанията, така и на потенциала за дългосрочното развитие на нацията.

Oт решаващо значение e държавническата стратегия да се разбира като процес на непрекъснато движение и усъвършенстване, а не като доктрина или мащабен план, в който са „заковани” конкретни важни цели и приоритети. В процеса на еволюиране се развиват и надграждат целите, но и амбициите, откриват се нови възможности и нови съюзници.

България вероятно е на едно от първите места в света по брой стратегически документи на глава от населението. Към момента действащите са около двеста. Но дали те са на необходимото ниво и най-вече – има ли сред тях такава държавническа стратегия, която да сплотява нацията около реално споделени базисни ценности и да очертава най-съществените за българското общество цели, които да преследваме?

Какви са ефектите от стратегическото мислене и действие у нас, не са ли изхабени тези понятия? Отговор на този въпрос могат да дадат анализът и оценката на реализацията на действащия към момента водещ национален стратегически документ – Националната програма за развитие България 2020 (НПР БГ 2020), чийто период на реализация изтича през настоящата година. Този документ не само е важен, но и би трябвало да е добре познат на българското общество и да ръководи безапелационно управлението на държавата. За съжаление, това не е така. Затова нека припомним най-съществените моменти в НПР БГ 2020.

Според визията, формулирана в посочения документ, към 2020 г. (т.е. към настоящия момент) България би трябвало да е „държава с конкурентоспособна икономика, осигуряваща условия за пълноценна социална, творческа и професионална реализация на личността чрез интелигентен, устойчив, приобщаващ и териториално балансиран икономически растеж”.

За осъществяването на тази привлекателна визия към днешна дата би трябвало да са постигнати три – несъмнено важни и амбициозни - основни цели, записани в НПР БГ 2020:

1. Повишаване на жизнения стандарт чрез конкурентоспособно образование и обучение, създаване на условия за качествена заетост и социално включване и гарантиране на достъпно и качествено здравеопазване.

2. Изграждане на инфраструктурни мрежи, осигуряващи оптимални условия за развитие на икономиката и качествена и здравословна околна среда за населението.

3. Повишаване на конкурентоспособността на икономиката чрез осигуряване на благоприятна бизнес среда, насърчаване на инвестициите, прилагане на иновативни решения и повишаване на ресурсната ефективност.

Посочените три основни цели са конкретизирани в осем приоритета на НПР, като: подобряване на достъпа и повишаване на качеството на образованието и обучението и качествените характеристики на работната сила; намаляване на бедността и насърчаване на социалното включване; постигане на устойчиво интегрирано регионално развитие и използване на местния потенциал; укрепване на институционалната среда за по-висока ефективност на публичните услуги за гражданите и бизнеса и други.

Изпълнението на НПР БГ 2020 е управлявано и отчитано чрез множество документи, подготвени и приети от българските правителства през последните 10 години. За съжаление, цялостен и задълбочен отчет на изпълнението на стратегията до момента няма. Дали днес живеем в „държава с конкурентоспособна икономика, осигуряваща условия за пълноценна социална, творческа и професионална реализация на личността”, може да прецени всеки български гражданин.

Но ето какви факти и изводи предлага приетият от правителството през май 2019 г. „Анализ на социално-икономическото развитие на страната след присъединяването й към Европейския съюз”, който е предназначен да послужи като основа за разработването на националния стратегически документ за следващия десетгодишен период (до 2030 г.) В анализа са използвани данни до 2019 г., но и по-новата информация потвърждава ясно очертаните негативни тенденции. На този етап ще се придържаме към официално потвърдените от правителството данни и изводи.

По обем на държавните разходи за образование сме предпоследни в ЕС (единствено Румъния е зад нас). Влошава се качеството на образованието. В изследването Global Competitiveness Report 2017-2018 на Световния икономически форум България е класирана на 83-то място в света (на 26-то място в ЕС) по показателя качество на образователната система. За последните десет години страната влошава представянето си с 19 позиции.  Резултатите от изследването „Програма за международна оценка на учениците“ PISA на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), проведено през 2018 г., показват, че 47% от 15-годишните са функционално неграмотни, а 44% са с недостатъчно ниво на умения по математика. Резултатите във всички области се влошават спрямо предходното изследване от 2015 г.

Всяко десето дете не е обхванато в (иначе задължителното) начално образование през учебната 2017-2018 г. Още по-нисък е обхватът на прогимназиалното и средно образование (82.6%). Демографските промени и провежданите образователни реформи водят до закриването на над 1000 училища от началото на века, а броят на учениците за същия период спада с 1/3 (около 300 хил.) Значителен е дялът на преждевременно напусналите образование и обучение, достигащ 12.7% през 2017 г. (сравнено с 10.6% - средно за ЕС). Сред неблагоприятните тенденции в сферата на образованието е и застаряването на педагогическия състав - ОИСР установява, че 47% от учителите в България са на възраст над 50 години и едва 3% са под 30-годишни.

България е една от държавите-членки на ЕС с най-висок дял на младите хора между 15 и 24-годишна възраст, които не са ангажирани нито в образование, нито в обучение, нито в заетост (т.нар. NEETs). Участието в учене през целия живот остава изключително ниско и обхваща едва 2.3% от лицата на възраст 25-64 години през 2017 г., почти пет пъти под средната за ЕС стойност (10.9%).

През последните години средната продължителност на живота в България следва общата за ЕС тенденция на нарастване и достига 74.8 години през 2017 г., спрямо 72.7 години през 2007 г., но остава най-ниската в ЕС.

Страната е с най-висока смъртност в ЕС, при влошаване на показателя през последните десет години (през 2017 г. коефициентът на смъртност достига 15.5‰ сравнено с 10.3‰ средно за ЕС). Детската смъртност остава висока (6.4‰ през 2017 г. спрямо 3.6‰ средно за ЕС), въпреки устойчивата тенденция на спад през последните години, като продължава да е особено висока в регионите с компактни етнически малцинства.

По данни на ЕК, разходите за здравеопазване в страната възлизат на 8.2% от БВП, изоставайки значително от средните за ЕС 9.9% от БВП, а съпоставени на глава от населението определят на страната 26-то място в ЕС. Около половината (51%) идват от публични източници, което е вторият най-нисък дял в ЕС след Кипър. Преките плащания на потребителите представляват 48% от разходите за здравеопазване (в сравнение със средно 15% в ЕС).

Според доклада на ОИСР за 2019 г. за здравето в ЕС, между 2009 и 2017 година в България здравните разходи са нараствали годишно с 5,3%, при среден процент на нарастване за ЕС 1,5%. Ръстът на средствата за здравеопазване е за сметка на постоянно увеличаващите се средства, плащани от населението, осигурените и осигурителите. Трайна е тенденцията на  нарастване на абсолютния размер на средствата, отделени за лекарства за домашно лечение. За посочения период средствата са увеличени почти два и половина пъти - от 295 млн. лв. за 2008 г. достигат 697,7 млн. лв. през 2017 г.

Системата е ориентирана основно към болнично лечение – броят на хоспитализациите на 1 000 души население е най-високият в ЕС (почти двойно по-висок от средното ниво в общността). Секторът на болничната помощ е сравнително голям като дял от общите разходи за здравеопазване (34% спрямо 29% в ЕС), докато делът на разходите за извънболнична помощ (17%) е сред най-ниските в ЕС.

Въпреки икономическото оживление и възстановяването на заетостта през последните години, бедността продължава да нараства, в това отношение страната ни традиционно е в челото на всички европейски класации. През 2019 г. делът на хората, които са застрашени от бедност и социално изключване, у нас е 32,5%. (почти 2 300 000 души), а в тежки материални лишения живее всеки пети. Паричната бедност сред безработните е около пет пъти по-висока, отколкото при наетите на работа лица.

Но и работата не гарантира измъкване от бедност. По данни на Министерство на финансите (юли 2018 г.), три четвърти от българските работници получават под 1000 лв. брутна заплата или 776 лв. разполагаеми доходи от труд максимум. Над 25% са работещите с възнаграждения до 450 лв. бруто. Бедността сред работещите е значителна (9.9%) и се свързва с ниско ниво на умения и образование (четирима от десет работещи бедни са с основно или по-ниско образование) и със заетост в домашно или полупазарно земеделие. Наблюдава се силна приемственост между поколенията - рискът от бедност сред децата с ниско образовани родители достига 77.5% през 2017 г. и е 25 пъти по-голям, отколкото сред децата с висококвалифицирани родители.

Относителният дял на населението, изпитващо тежки материални лишения намалява през последните години, но остава най-високият в ЕС (30%, т.е. четири и половина пъти повече от средното за ЕС).

Относителният дял на децата, които живеят в материални и социални лишения (44,1% през 2017 г.) е почти три пъти по-висок от средния за ЕС (15.3%).  Възрастните хора са друга голяма група, засегната от бедността - почти половината от населението в надтрудоспособна възраст е в риск от бедност или социално изключване през 2017 г., а малко над 1/3 от тях изпитват тежки материални лишения. Въпреки че и двата показателя отбелязват подобрение спрямо 2007 г., изоставането в рамките на общността остава значително - съответните средни стойности за ЕС са почти 3 и 7 пъти по-ниски. 

Хората с увреждания са друга основна група, която е подложена на сериозен риск от бедност и социално изключване. Сравнително висока - в сравнение със средните стойности за ЕС - е бедността сред наетите с увреждания (18.4% за България и 11.5% за ЕС за 2016 г.), като нараства през последните десет години. Близо половината (45.9% през 2017 г.) от хората с ограничения в трудоспособна възраст живеят в материални лишения, което е 6 пъти повече спрямо средните стойности в ЕС (7.6%).

Неравенството в разпределението на доходите е най-високото в ЕС и се увеличава непрекъснато в последните години. Разликата между доходите на най-бедните и най-богатите 20% от домакинствата е 8.2 пъти, при средно 5.1 пъти в ЕС. Коефициентът на Джини достига стойност от 40.8, спрямо 30.9 средна стойност в ЕС.

По данни на БНБ към март 2020 г. депозитите до 1000 лв. са 60% от всички депозити в банките, но в тях са само 1,6% от парите на влог. Депозитите над 100 000 лв. са едва 0,8% от всички (71624 броя), но съдържат 27% от парите в банките (15 милиарда лева). Сред причините за растящото неравенство са ниските разходи за социална закрила, както и слабата ефективност на социалните трансфери за намаляването на бедността и неравенството.

Системата на социално подпомагане в България е третата най-неефективна в ЕС по отношение на постигнатите резултати за намаляване на бедността. Правителствените разходи за социална защита възлизат на 12.4% от БВП средно за последните десет години (при средно ниво от 18.9% в ЕС), което определя на страната 26-то място в общността.

През последните години се задълбочават регионалните различия. По показателя БВП на човек от населението районите на България изостават значително от средното равнище, както и от водещите райони в ЕС. Северозападен район продължава да заема последното място в класацията на районите в ЕС по този показател с 31% от средното ниво за ЕС. Разликата между най-развития (София-град) и най-изостаналия (Видин) в икономически план район нараства от 43 пъти през 2007 г. до 63 пъти през 2017 г. Малко над половината от населението живее в Югозападен и Южен централен район, критично слабо населен е Северозападен район с гъстота на населението – 29.9 души/кв.км. при 43.9 души/кв.км. средно за страната.

В периода 2007-2018 г. износът на страната нараства с 56.6% в реално изражение, като повишава дела си в БВП от 52.4% през 2007 г. до 64.5% през 2018 г., което е индикация за растяща конкурентоспособност на българските продукти на международните пазари. Тази тенденция е аналогична на сходни икономики от Източна Европа, но България изостава значително от Румъния.

Ниско и средно-ниско технологичните продукти преобладават в българския износ, въпреки че общият им дял намалява от 74% през 2008 г. до 61.3% през 2017 г. Според Индекса на икономическа сложност, който измерва количеството производствено знание в една икономика, България заема 40-то място сред 131 държави през 2016 г., което представлява скромен напредък от заетото 42-ро място през 2006 г. В европейски контекст страната се нарежда на 24-то място от 25 държави, без промяна на позицията й през последните десет години. Делът на инвестициите в БВП намалява до 19.0% през 2018 г. спрямо 33% в пика му през 2008 г. По този показател България изостава значително от сравнимите икономики в ЕС. Динамиката на публичните инвестиции (формиращи около 1/5 от общите инвестиции през периода 2008-2018 г.) зависи предимно от усвояването на средствата от ЕС по оперативните програми на страната.

Нетните преки чуждестранни инвестиции в България (31% от БВП през 2007 г.) спадат до около 4%  (средно 2 млрд. лв. годишно през периода 2010-2017 г.)

България изостава значително в Индекса на Съюза за иновации (“Innovation Union Scoreboard”) на ЕК, като за 2017 г. е класирана на предпоследно място в ЕС след Румъния, което представлява влошаване с една позиция спрямо 2010 г. По Глобалния индекс за иновации (“Global Innovation Index”) България заема 23-то място сред страните от ЕС. Подиндикаторите, в които страната ни се представя най-слабо са „Човешки капитал и научни изследвания“ и „Институции“. Негативно е отражението на качеството на инфраструктурата в България (24-то място в ЕС) и по-конкретно критериите за достъп до ИКТ (28-мо място), логистична дейност (28-мо място) и качество на общата инфраструктура (26-то място).

Инвестициите в научноизследователска и развойна дейност в България нарастват (достигайки 0,75% от БВП), но страната остава далеч под средноевропейското ниво от 2.1%. Публичните инвестиции в тази сфера в България спадат от 0.27% до 0.17% от БВП в годините между 2009 и 2016 г., достигайки най-ниското ниво в ЕС.

Глобалният индекс за иновации поставя България на предпоследно място в ЕС по човешки капитал и научни изследвания. Сходно е оценката на научноизследователската инфраструктура и от Глобалният индекс за конкурентоспособността, нареждащ страната на 24-то място в ЕС.

Индексът за навлизането на цифровите технологии в икономиката и обществото DESI сочи, че България изостава значително по отношение на цифровизацията на икономиката (през 2018 г. 26-то в ЕС, скромно подобрение спрямо 27-то място през 2014 г.) Нивото на уменията на населението в областта на цифровите технологии е сред най-ниските в ЕС, като варира в големи граници при различните социално-икономически групи. Над 2/3 от населението не притежава дори и основни умения в областта на цифровите технологии през 2017 г., докато средната стойност на показателя в ЕС е 43%. Относително нисък в сравнителен план е делът лица, които използват интернет (62% от населението, спрямо 81% в ЕС). Навлизането на цифровите технологии в предприятията е мудно, а инвестициите в цифровизацията на икономиката са ограничени. През 2017 г. средната интензивност на цифровизиране на българските предприятия е едва 12%, поставяйки икономиката на страната на 27-мо място в ЕС.

Усилията за подобряване на бизнес средата изостават спрямо тези в сравнимите икономики, в резултат на което България губи позиции в глобален план. Според изследването Doing Business 2019 на Световната банка, България е на 25-та позиция в рамките на ЕС (и на 59-то място в света) по условия за правене на бизнес (отстъпление от 9 позиции в рамките на ЕС спрямо представянето й десет години по-рано).

Пречка за конкурентоспособността на икономиката остава състоянието на публичните институции в страната. В изследването на Световния икономически форум Global Competitiveness Report 2017-2018 по този показател България е поставена на 107-мо място в света (на последно място в ЕС).

България се нарежда на последно място в ЕС и по показателите за контрол над корупцията и върховенство на правото през 2017 г., показател за значителна институционална неефективност.

“EU Justice Scoreboard” потвърждава отрицателната нагласа на населението (26-то място) и на бизнеса (24-то място) спрямо независимостта на съдебната система, като основният аргумент е намесата на политически и икономически интереси. Глобалният индекс за иновации също оценява ниско институционалната ефективност в България, като страната е поставена на 26-то място в ЕС по подиндикатор „Институции“. В рамките на този подиндикатор страната се представя най-лошо в сферата на върховенство на правото, заемайки последно място в ЕС и в допълнение се нарежда на 26-та позиция по отношение на политическа среда, политическа стабилност и липса на насилие, както и правителствена ефективност.

Според проучване на Евробарометър от 2016 г. само 22% от българите смятат, че обществените услуги са с добро качество, а 75% са на обратното мнение.

Значим недостатък на бизнес средата в България са честите промени в нормативната уредба и създаваната от тях несигурност в инвестиционната дейност и невъзможност за дългосрочно планиране. Въпреки промените в Закона за нормативните актове (влезли в сила в края на 2016 г.), с които се въвежда задължително изготвяне на предварителни и последващи оценки на въздействието на законодателството, в повечето случаи те са формални и не се отчитат при вземането на управленски решения. Според Доклада на ЕК за България за 2019 г. относно предотвратяването и коригирането на макроикономическите дисбаланси, качеството на оценките на въздействието е ниско поради липса на данни, слаб административен капацитет и политически намеси, а мониторингът на практическото изпълнение и прилагане на мерките е ограничен и не се провеждат последващи оценки.

Проблемите, свързани с обществените поръчки, са хронични. Почти 2/3 от обществените поръчки в страната се възлагат главно въз основа на критерия на най-ниската цена, което в крайна сметка се отразява на качеството на публичните услуги. Прозрачността на възлагане на обществени поръчки в страната намалява значително през последните години, като през 2018 г. всяка четвърта обществена поръчка е възложена без предварително публикуване, докато средното ниво на пряко възлагане в ЕС е 4%.

През 2017 г. България е с най-ресурсоемката икономика в ЕС, изразходвайки 6.5 пъти повече суровини за производство на единица БВП от средния суровинен разход в ЕС. Използваните производствени технологии в страната генерират 420 кг. отпадъци за производството на 1 000 евро, сравнено с едва 66 кг. средно за ЕС.

Според индекса за качеството на пътищата през периода 2016-2017 г. страната е поставена на 25-то място с оценка 3.36 сред държавите – членки на ЕС. През последните 4 години оценката за качеството на пътищата се подобрява незначително, като през периода 2013-2014 г. тя е 3,14 (26-то място). Транспортната мрежа на страната е изградена главно от пътища от по-нисък клас. От цялата транспортна мрежа на страната едва около 40% е в добро състояние. Ниското качество на транспортната инфраструктура като цяло – и особено на пътната инфраструктура – поставят България на предпоследно място в ЕС (изпреварвайки единствено Румъния), според изследването Global Competitiveness Report 2017-2018 на Световния икономически форум.

Като обобщаваща резултативна величина на общественото развитие крайно тревожна е цялостната демографска картина. Неизбежно недостатъцитге в общественото развитие рефлектират върху човешкия капитал на нацията. Населението на страната продължава да намалява и към края на 2019 г. за пръв път в следвоенната история спадна под 7 млн. души, регистрирайки около 7% кумулативен спад за последния десетгодишен период. По предвиждания на НСИ за периода 2020-2080 г. населението на България ще намалее с близо 30%, а делът на населението над 65 г. ще достигне до 29.4%. По прогнози на Световната банка към 2050 г. България ще има най-бързо свиващото се население в трудоспособна възраст в света. За това допринасят както намаляването на раждаемостта, така и нарастването на смъртността.

България е една от държавите с най-ниска раждаемост измежду всички държави в ЕС. През 2017 г. коефициентът на раждаемост е 9% при средно 9.9% за ЕС. През последните години спад на раждаемостта се наблюдава при всички големи етнически групи, но той не е равномерен. Същевременно, страната е с най-висока смъртност в рамките на ЕС, като през 2017 г. коефициентът на смъртност достига 15.5‰, срещу 10.3‰ средно за ЕС. 

Паралелно с отрицателния естествен прираст, населението на страната е негативно повлияно и от протичащите емиграционни процеси, свързани с продължаващото изоставане в равнищата на доходите спрямо останалите държави – членки на ЕС. Само за четирите години след 01.01.2014 г., когато европейският трудов пазар се отваря напълно за българите, страната са напуснали 101 123 български граждани, а почти половината (44,7%) от тях са младежи до 30 г.

Населението застарява с бързи темпове, увеличавайки предизвикателствата пред социалните системи и публичните финанси, при едновременно затрудняване на икономическия растеж. За последните 10 години населението на възраст 15-64 години намалява с почти 600 000 души, а относителният му дял в общото население спада от 68,9% на 64,7%. Процесът на застаряване засяга всички райони на страната. Коефициентът на възрастова зависимост достига 56,4% в края на 2019 г., отбелязвайки почти 10 процентни пункта нарастване през последните десет години. След 2007 г. коефициентът на демографско заместване навлиза в критични стойности - влизащите в трудоспособна възраст стават по-малко от излизащите. През 2017 г. показателят е 64/100.

Запазва се тенденцията на увеличаване на относителния дял на градското население и намаляване на населението в селата. Към края на 2017 г. в градовете живеят 5 181 755 души, или 73.4% от цялото население (спрямо 70.7% през 2007 г.), а в селата живеят 1 868 279 души, или 26.6% от населението на страната. След 2007 г. населението в градовете намалява значително по-бавно (с 4.1%) от това в селата (с 16.5%).

Неблагоприятни демографски тенденции се наблюдават и в останалата част от ЕС, но в страната те са по-остро изразени. В допълнение, продължават да се наблюдават и задълбочават негативни тенденции, характерни за развиващите се страни и икономики в преход, като по-високи нива на смъртност и интензивна външна миграция.

Както показват приведените данни и оценки от анализа, приет от българското правителство, съвкупното обществено и човешко развитие на България е неблагоприятно и това говори за неуспех на държавата да предложи и реализира стратегически виждания и действия за качествено подобряване на състоянието на нацията. Можем да обобщим най-съществените елементи на промените за периода на изтичащия национален стратегически документ в следната таблица:

Може да се направи обобщеният извод, че водещият стратегически документ  Национална програма за развитие България 2020  не е осъществил целите и приоритетите си. Начертаната визия за състоянието на страната остава пожелание за неопределеното бъдеще. Дори там, където има положителни тенденции (като икономическия ръст и нарастването на износа), те не водят до подобряване на живота на мнозинството от българите, а напротив – стимулират задълбочаването на неравенствата.

Истината изисква да признаем, че към 2020 г. българското общество се отличава с крайно тревожни тенденции, като: висока смъртност, лош здравен статус на нацията; ниска раждаемост; висока емиграция на трудоспособно население; задълбочаващи се дефицити в качеството на образованието и професионалните компетентности,  духовността и възпитанието; драстични и нарастващи социални неравенства, бедност и изключване.

Основното обяснение за този стратегически неуспех е начинът на подготовката и реализацията на националната стратегия, който на свой ред е свързан с дълбоки,  системни дефекти на модела на управление на държавата и на отношенията между държавата и гражданите.

Въпреки това, нито постигнатият неутешителен резултат от изпълнението на Националната програма за развитие България 2020, нито обуславящите го базисни причини са отчетени при досегашната подготвителна работа по проекта за нов стратегически документ за периода от следващите десет години - Национална програма за развитие България 2030.

Визията за България след десет години гласи: „През 2030 г. България е държава с висок жизнен стандарт и конкурентноспособна, нисковъглеродна икономика. Страната разработва и внедрява иновации във всеки сектор на икономиката, адаптирайки се към променящия се свят чрез своето високообразовано, креативно, солидарно и здраво общество. То представлява плодородна почва за идеи и притегателна сила за инвестиции и човешки капитал … Българският гражданин играе активна роля в бъдещето на своята държава, има богати възможности за личностно и професионално развитие и живее в справедливо и толерантно общество, в което гласът му се чува.”

Целите, предвидени да бъдат постигнати през 2030 г. също изглеждат привлекателни: ускорено икономическо развитие, демографски подем и намаляване на неравенствата.

Но заложените в проекта индикатори на напредъка към 2030 г. са нереалистични, особено в контекста на неизпълнението на аналогичните цели и индикатори в НПР БГ 2020. Посочение цели не могат да бъдат постигнати със същия модел на политическо и управленско мислене и действие, който е бил в основата на множеството негативни тенденции през последните десет години. Визията е отчайващо неправдоподобна.

Проблемът не е в отделни решения, а в цялостния подход към очертаването на желаното бъдеще на нацията и пътищата за неговото постигане. Рискът за пореден десетгодишен период нацията да остане в плен на неизпълними пожелания, е реален. За да избегнем този риск, са нужни решителни промени.

Но преди да набележим насоката и стъпките на промяната, е необходимо да постигнем обществено съгласие относно оценката на изминатия път и допусканите досега грешки.
За тази цел поставяме на обществена дискусия следните основни въпроси:
•    Смятате ли, че днес България е „държава с конкурентоспособна икономика, осигуряваща условия за пълноценна социална, творческа и професионална реализация на личността чрез интелигентен, устойчив, приобщаващ и териториално балансиран икономически растеж”?
•    Изхождайки от днешните реалности и най-вече наложилия се модел на управление, смятате ли за постижимо през 2030 г. България да е „държава с висок жизнен стандарт и конкурентноспособна, нисковъглеродна икономика ... адаптираща се към променящия се свят чрез своето високообразовано, креативно, солидарно и здраво общество, плодородна почва за идеи и притегателна сила за инвестиции и човешки капитал … Българският гражданин играе активна роля в бъдещето на своята държава, има богати възможности за личностно и професионално развитие и живее в справедливо и толерантно общество, в което гласът му се чува.”
•    Ако действителността се разминава с тези предначертания, кои според вас са основните причини?

След като обсъдим и определим заедно основните моменти в диагнозата на общественото ни развитие, ще сме готови да преминем продължим нататък – да формулираме и отново да обсъдим заедно визията, целите, приоритетите и необходимите първи стъпки за преодоляване на кризата и начало на истински просперитет на нацията.